Известно е, че Теодор Траянов заминава за Виена през 1900

 

Известно е, че Теодор Траянов отпътува за Виена през 1900 година Там живее с известни спирания повече от 20 години. Отначало като студент, а по-късно и като чиновник в българската легация. През 1907 година минава под венчило с Елена Петерс, която е русо момиче с невероятни очи. Нейната майка е потомка на остарял виенски жанр, собственичка е на кафене, посещавано от българския студент. Тъщата обича да му подготвя български ястия, които е научила от майката на поета. Теодор и Елена имат три деца: първородния им наследник Васил – Теодор, Иванка – Жанет и Асен.

Шест дни преди да се роди единствената му щерка, на 11 април 1915 година, във „ Фолксопера “ се показва премиерата на драматизацията на Траянов – приказката „ Младият крал “ на Оскар Уайлд.

Той е човек с необятни ползи, с изключение на добър стихотворец е и математик, има необятна музикална просвета, а за качествата му на шахматист в някои от виенските кафенета се носят митове. След време написа публикация за шаха – „ Жреците на Каиса “.

Във Виена Траянов поддържа връзки с едни от най-големите интелектуалци – Райнер Мария Рилке, Карл Краус, Хуго декор Хофманстал, Артур Шницлер, Андон Вилдганс и други имена от духовния хайлайф на австрийската столица. Мнозина от тях ценят творчеството на българина. Писателят Рода-Рода включва няколко произведения на Траянов в формирана антология на българските поети.

Известността му измежду виенските кръгове стартира през 1908 година Тогава Траянов е сътрудник на будапещенския вестник „ Нейпсабад “.

 

Сприятелява се с принц Антон Роан, който е сътрудник на същия вестник. Роан е първият чужденец, който открива в Траянов огромния стихотворец.
Българинът обича да стои в кабинета на виенския си дом и да работи измежду красиви мебели и огромна библиотека. В нея има вграден тайник, който води към кухнята на жилището. Понякога носи служебни документи от легацията и работи. Изисква цялостна тишина от фамилията си.
Обича също в дома му да идват посетители, с които беседва на разнообразни тематики. Стои с гостите на чаша вода или вино. Траянов подвига чаша ритуално за наздравица, съвсем не пие алкохол.

В свободното си време поддържа връзка и с децата си. В диалозите употребява български национални мъдрости и сентенции. Казва им, че българските пословици и умотворения са неповторими. Една от обичаните му поговорки е: „ На непознат тил и 100 тояги са малко “.

През 1912 година Траянов си потегля за България. Започва Балканската война и той постъпва във войската като доброволец, разболява се от плеврит, само че го избавят. Две години по-късно е издал към този момент две стихосбирки, името му е на страниците на печата, в антологии и сборници. През 1918 година е изпратен от Министерството на Външните работи в Швейцария (Монрьо), където отива със фамилията си на дипломатическа задача. През 1922-1923 година е секретар на нашия търговски представител Халбхаус в Бреслау.

 

В живота му се появява една жена – с букви З. О. В него назрява съдбоносното решение да напусне дома си. Скандалите със брачната половинка му Елена се случват все по-често. Двамата явно не са един за различен. Имат културни и духовни разлики. „ Не я издигнах до себе си. Виновен съм… “, споделя поета.

 

За него стартират серия от душевни битки. Взема решението мъчно. Посоката е една – България. Съпругата му и децата остават във Виена. Децата страдат. „ Бях деветгодишна, когато той потегли за София. Разплаках се и дълго не можах да се успокоя. Вероятно съм предчувствала, че тази разлъка ще бъде тежка и продължителна “, споделя в мемоари Иванка – Жанет.

 

След неговото тръгване фамилията му живее зле във Виена. Изпращат му писма в България, трябват им пари за самун. Той дава всичко, което има до стотинка и постоянно гладува, с цел да има за тях.

 

Какво е станало с любовта му със З. О. не е известно. Но по-късно той споделя за нея: „ Тя беше преход към Дора “.

 

Срещата му с Дора Дюстабанова е съдбоносна. Заедно са 14 години. До нейната гибел през 1937 година Тогава той е сломен и страда неутешимо.
След по-малко от две години от гибелта на Дора Дюстабанова в живота му се появява Вера Балабанова. Тя е преводачка и репортерка, владее добре непознати езици. Траянов я назовава Верул.

 

В годините на тяхното сърдечно другарство, той постоянно я води на гроба на Дора Дюстабанова и заръчва, че желае да бъде заровен при нея. Обичал да шепне на Вера: „ Най-много на този свят обичам децата, майка си и тебе. Само Дора обичах повече “.

 

Отношенията сред Теодор Траянов и Вера Балабанова не престават до неговата гибел. Той споделя с Вера всичко, което го вълнува. „ Чувстваше се длъжен към мене. Търсеше всевъзможен метод да ме зарадва с някаква материална дреболия. Ще остави в мое неявяване „ 500 лв. за кафени чашки “ по случай мой празник. Ще изпрати момчето на шивача си с няколко образци да си избера плат за пола и несъмнено се е чудил за какво предпочитам грубия български плат пред финия европейски. За мен нямаше различен излаз с изключение на в тези редки случаи да одобрявам. Иначе той би се чувствал ужасно изтерзан “.

 

Траянов посещава постоянно жилището на Вера, който се намира на „ Раковски “. Обядва съвсем всеки ден с нея и двете ù деца - Зоя и Сашко. После двамата пият кафе и той се прибира на ул. „ Белчев “ №11, където живее на квартира, с цел да си почине. Квартирата му е скромна, даже няма библиотека. Легло, нощна масичка и по-голяма маса за хранене. Папки с ръкописи, фамилни фотоси и писма от децата му и Дора. По-късно Вера му подарява лакирана японска кутия за писмата на Дюстабанова.

 

Следобед той отива в кафене „ Кристал “ или „ Цар Освободител “, а вечер е в „ Европа “ или „ Роял “. Зависи какви срещи си е насрочил.

 

След това Теодор Траянов и Вера Балабанова вечерят дружно в неговата квартира на „ Белчев “ №11. Предпочитат лека храна - сандвичи, риба, шунка, кисело мляко и чай.

 

Той е изключително грижлив към двете деца на Вера. Хлапетата вършат пакости, а той ги пази пред майка им. Зоя и Сашко също посещават чичо си Теодор в квартирата му. Той им дава пари да вършат с тях каквото изискат, само че заръчва да не споделят на майка си. Разсмива ги с всякакви смешки. Децата постоянно страдат, че „ чичо Теодор “ не желае да излиза с тях на разходка и на кино. Но пък им оказва помощ в учебно заведение – взема решение с тях задания по математика, изяснява им по български език. „ Учете добре, с цел да зарадвате майка си “, заръчвал им той.

 

Вера му е освен близка жена до сърцето, само че и вярна помощница в работата. Когато той печата „ Български балади “ дружно поправят колите. Изпълнява секретарска работа в кореспонденцията и творчеството му. Пише настоящите му работи на пишеща машина – на български или немски език. Често му превежда на немски език негови стихотворения или на други български писатели. Щом Траянов изиска бързо да види собствен текст върху белия лист диктува на Вера. За да ù направи наслаждение пита Вера за някоя немска дума, която той сякаш не знае. После поета преглежда написаното и нанася ремонти. А Вера преписва още веднъж текста с корекциите на чисто. Теодор Траянов сграбчва първия машинописен дубликат, а тя прибира в папака първия образец с неговите ремонти.

Друг път той упорства тя да написа на ръка. Вера извършва молбата му.

 

Поетът има предпочитание постоянно да чуе нейното откровено мнение. Иска да знае по какъв начин се възприемат стиховете му от нея. Често приказват за книги. „ Носеше в къщи най-разнообразни четива. Все ще откри нещо забавно. Сварвах ли го да чете астрономия – ще вземе лист и молив да ми нахвърли хипотезата си за вселената, да ми изясни пулсиращия безспир. На мое питане дали има други светове с рационален живот отговори, че не.

 

Считаше нашата земя за център на развиващия се живот… Занимаваше ли се с антична история, ще ми напише отново на листче изчисленията на старите египтяни за съдбовните вероятности. Познаваше добре международната история. А за тънкостите в нашата история се допитваше до видни наши историци… “, споделя тя.

 

Вера цени невероятния лиричен гений на своя обичан мъж. Започва лист по лист да събира списък на Траянов. Купува негови книги, събира вестници и списания със публикации отпечатани за него. Лепи фотоси в албуми, събира получени писма и телеграми. Самият Траянов я улеснява в благородното начинание – самичък носи това, което е пропуснала или желае да има. По-късно огромна част от архива му е погубен от бомба, която пада върху кооперацията, в която живее Вера Балабанова с децата си.

Началото на март 1943 година Траянов прекарва тежка бронхопневмония, подвига висока температура. Вера остава при него в квартирата му 25 нощи, приседнала на стол. Двамата мъчно се оправят финансово, има и липса на хранителни артикули. Болестта визира сърцето му. Тя брои капките, които му е предписал лекаря и чака да мине рецесията му. Веднъж обърква шишенцата и цялата се облива в пот от терзание.

През юли същата година стартират бомбардировките. Той спи в дома на Вера. Тя го настанява в кабинета си, с цел да му е удобно измежду книгите. Децата за сигурност са настанени на вилата ù в Чамкория. „ Той ще живее евентуално вкъщи в бъдеще “, надява се тя.

Ситуацията в София става тревожна и би трябвало да заминат за Чамкория, само че Траянов се опасява от височината поради сърцето си. Заминава за Вършец. После той се завръща в София, с цел да работи върху „ Песен на песните “. Вера отива при децата си с други свои родственици в Чамкория.
В края на 1943 година американските въздушни набези зачестяват над България. Траянов води майка си в дома на Вера, старата жена живее в остаряла къща на ул. „ Бузлуджа “ №19 дружно със своя другарка – госпожа Рибарева. На 10 януари 1944 година по обяд има директно попадение от въздушна мина. Вера е на работа, Теодор претърпява нападението в скривалището на хотел „ България “. Всички едвам оцеляват, търсят се измежду разрушените здания, само че се разминават в паниката. Майката на поета и госпожа Рибарева по-късно се избавят в Дряново.

Вера още веднъж отпътува с децата за Чамкория. Траянов се досеща къде е тя и незабавно ù написа, че се е избавил в Княжево „ във вилата на Дорини “.

 

Пострадал е десния му крайник, само че последователно се оправя. Иска да отиде при нея и децата. Отговорът ù не доближава до него и тя се връща в София с цел да го вземе. Намира го, а той наподобява като изгубен и се вкопчва в нея. Куца, мъчно се движи с бастун и се задъхва.

 

До този миг Траянов не е посещавал вилата ù в Чамкория. Плаши го височината – 1300 метра поради болното му сърце. Но се постанова да замине с Вера. Когато идват, децата му се радват, а той последователно се успокоява. Самолетите не стопират да кръжат в нощното небе. Вера затваря кепенците, с цел да спи умерено. Хваща му ръката, с цел да го успокои. Минават няколко часа до момента в който той заспи.

 

Всички остават там съвсем два месеца. При тях отива и дъщерята на Траянов, а брачната половинка му Елена, която също е в България е евакуирана в Северна България.

 

Той е нервозен и под напрежение, не може да се задържи на едно място. Решава да замине самичък за Банкя. Мечтае за Беломорието и отскача до Драма и Кавала. После отива да види майка си в Дряново.

 

Един ден Вера получава депеша от Ихтиман, че Траянов е тежко болен от пневмония и е в болница. Вика я да отиде при него. Тя незабавно се качва на влака. Щом идва урежда рандеву с него. Заварва го в болничната стая седнал на стол до леглото си. Щом я вижда се очите му блеснат. Той е измършавял 16 кг, лекарите се тревожат за живота му, само че Траянов е убеден, че не му е време да си отиде от живота. Вера урежда от града мляко, масло и сирене, с цел да го укрепи, тъй като храната в болничното заведение е неприятна. Тя остава няколко дни, само че би трябвало да се върне при децата в Чамкория. Обещава му скоро отново да е при него и след няколко дни в действителност се връща. Той към този момент е по-добре и му следва изписване от болничното заведение. „ Съобщението, че в София са изгорели книжарниците на Чипев, както и зданието на издателя му Стоян Атанасов и други му подейства извънредно угнетително. Той изживяваше развиването на войната най-дълбоко и трагично “.

 

Преминава и това приключение, което преодоляват дружно и Теодор Траянов още веднъж приказва пред Вера за креативните си проекти, за паниките си, които не го изоставят. Дните се нижат един след различен, само че и двамата не подозират, че се задава друго ужасно тестване, което ще приключи съдбовно.

 

Теодор Траянов е болен от рак. По-късно се схваща, че има израстък в мозъка. Вера научава неприятната новина от хазайката му Надежда Георгиева. През това време обичаната му жена е болна. Той ù изпраща пари, само че не споделя и дума за положението си. Тя научава, че при него в Александровска болница е брачната половинка му Елена, която се грижи за него. Елена Петерс е в България от известно време дружно с щерка им Иванка-Жанет. Дори му оферират да живеят дружно, само че той отхвърля. По-късно Елена и Вера Балабанова се редуват да го гледат в болничното заведение. Той към този момент е изгубил зрението си.

 

Когато Вера Балабанова отива да го види в болничната стая той повдига с ръка клепача си. Докосва се до шлифера ù, който тя е взела на заем. Тревожи се, че дрехата ù е несъответствуваща за сезона и ще изстине. Шепне ù нежни думи, усмихва се благополучен. Говори ù на немски, не желае близките да схванат какво казава. Гали я, майтапи се, желае да прикрие неприятното си положение.

Тя го преоблича, дава му да се нахрани, Траянов се успокоява. Вечерта Вера още веднъж се връща при него и остава през нощта до леглото му. Говорят, усещат се като изгубени деца.

„ Към самия завършек на месеца, отивайки да поема нощното си дежурство, видях един от болните да ме чака пред вратата на общата болнична стая. Той ме предизвести да не влизам при Теодор, тъй като Елена отново била изгубила нервите си, викала и заплашвала по мой адрес.

Пак паники за умиращия! Чувствах се доста слаба, бях изгубила в болничното заведение четиринайсет кг от тежестта си, едвам се държах на крайници, не бях виждала децата си, нуждаех се от къс отдих след преживения призрачен сън. Реших да се отдръпва за няколко дни и отпътувах за Хасково при децата, до момента в който се уталожат пристрастеностите, до момента в който уредя каквото зная, че желае Теодор “. После пристрастеностите на брачната половинка Елена се успокояват и даже носи подарък на Вера – ваучър за самун. Предлага ù пари, в случай че има потребност. Вера ù подарява европейски чорапи.

Състоянието на поета се утежнява с всеки минал ден. Той диша тежко, хърка, леки конвулси раздрусват ръцете му. Вера сяда на прилежащото празно легло и държи ръката му. А той шепти: „ Верулин…Верулин…Верулин. Искам да те видя “. Не може да отвори клепачите си. Тя го целува нежно и го успокоява, отваря клепката на дясното му око. Траянов се взира в нея и отново прошепва името ù. Казва ù, че не желае да се разделят.

Посещават го приятелите му, съвсем всеки ден идва Иван Радославов. Състоянието му се утежнява, поетът към този момент не е в схващане. „ Болна съм от тъга “, написа Вера в свои бележки писани с молив. Но след това към този момент няма сили да написа.

Траянов бълнува, стряска се, хърка, краят му наближава. Двете дами са до леглото му. В минути, когато е в схващане Вера му споделя: „ Стисни ми ръката три пъти, в случай че ме чуваш! “ И той го прави… Траянов дава знак, че желае да си отвори клепача, само че не може. Вера го повдига. Това е последния път, когато той я вижда…

Не пуска ръката ù. Диша тежко. После се унася. В седем сутринта стартира мъката му. Идва художникът Сеферов и брачната половинка на доктор Бояджиев. Тя надига одеалото на болния, с цел да види дали не изстиват нозете му. Но Вера не ù позволява. Елена е уплашена, Вера я държи, с цел да не вика. Иска душата на Теодор умерено да напусне земята. И към 14 часа, на 15 януари 1945 година тя полита към Вечността.

Какво е станало с Вера Балабанова, последната обичана жена от поета, след неговата гибел - не е ясно. Но тя събира част от спомените си за него в книга – „ Теодор Траянов “ издадена от изд. „ Наука и изкуство “ през 1980 година

Докато е още жив поетът самичък признава пред обичаната си Вера Балабанова: „ Не съм носил положително на дамите, не съм… “ Но като, че ли те също не му носят нищо добро…

 

Дори първата му детска обич Линка Грудова, с която са неразделни и си дават клетва за честност в църковен храм, му носи голяма болежка.

 

„ Нашето сърдечно другарство продължи към две години. Малко преди да приключи той гимназия, една моя другарка ми се похвали, че е ходила с него на екскурзия и че той ù е писал стихове. Аз се почувствах оскърбена и афектирана и се отдръпнах, като избягвах срещите, без да му обясня повода “. След известно време го вижда, той е с превързана ръка, само че също не отронва дума от горделивост.

 

Две години по-късно, когато Траянов е студент, двамата се срещат. Тръгват да вървят дружно и той споделя, че от самото начало е мислил за нея. Пишел ù стихотворения, които не смеел да изпрати, тъй като не знаел по какъв начин ще ги одобри. Започнали да се изясняват в детайли. Тогава той изцяло отрекъл казаното от приятелката на Линка Грудова. И ù демонстрира белег от патрон на ръката си. Разказал, че не можал да понесе раздялата им. И….

 

Това е последната им среща. Повече погледите им в никакъв случай не се допират...